Вержиния Иванова: Футболът - любов към играта, която обединява

Вержиния Иванова е всичко онова, което стои зад определението „бизнес дама“. Тя е упорита, креативна, последователна и не на последно място – успешна.

Нейната естествена среда е светът на финансите. Тя всеки ден доказва уменията си в една безмилостна конкурентна среда в различните бизнеси, които ръководи. Вержиния Иванова е финансов директор на МБАЛ Лайф Хоспитал в Бургас и собственик и мениджър на семеен хотел Аура в Равда. От участията си на модния подиум назад във времето е съхранила най-вече желязната дисциплина и вкуса си към стилните тоалети. Но може би изненадващо за всички се оказва, че нейната най-голяма страст не са модните ревюта, а… футболът.

Срещаме се с Вержиния Иванова, която ще ни разкаже за своето футболно приключение – как започна любовта ѝ към Черноморец 1919, как изживява емоциите на трибуните, как жените могат да променят атмосферата на стадиона и защо за нея футболът е повече от игра – той е страст, емоция и семейство.

Много хора мислят, че съм просто футболна съпруга или футболна майка, защото мъжът ми, д-р Спасимир Иванов, е президент на „Черноморец 1919“ Бургас, а синът ни е футболист в школата на клуба. Но за мен футболът е много повече.

Всичко започна с един мач… или по-точно с два. Мъжът ми вече беше поел ръководството и финансирането на „Черноморец“ и ме покани да го придружа на двубой. Отидох без някакви свръхочаквания. Бях на стадиона, за да бъда до мъжа ми - да го подкрепя. След втория мач вече усетих, че футболът ме изпълва и ме привлича.

Обикновено отивам там от уважение към хората, които стоят зад каузата, но не усетя ли нещо със сърцето си, не започна ли да се вълнувам от случващото се, повече никога не се завръщам.

Но що се отнася за футбола, след втория мач на „Черноморец“ вече изобщо не беше нужно мъжът ми да ме кани повече, защото аз усетих как футболът ме изпълва. Да, като дете баща ми ме е водел по мачове, беше ми хубаво да съм с него, но сега е различно.

Непоколебимо вярвам, че хората трябва да имат смелостта да бъдат себе си. Това съм аз. Това е моят стил на обличане и така ходя на мачове. Все едно съм на бизнес среща или на ревю, в зависимост от случая. А и все пак се очаква от зрителите да гледат събитията на терена, а не мен. Но, да - гледат ме.

На един мач в Смолян беше жесток студ. Представете си около мен е пълно с мъже с някакви огромни якета, шуби, кожуси, шалове, шапки, с качулки. Подскачаха от студ горките. А аз съм с някакво тънко палто, с костюм под него и с капела. Не бях в никакъв случай топло облечена. И няма да ви лъжа. Беше ми много студено, но аз бях пропътувала разстоянието от Бургас до Смолян, за да подкрепя „Черноморец“ и нищо друго нямаше значение, дори и студът. Изгледах мача в Смолян до последния съдийски сигнал, без да мръдна.

В гардероба си имам около двадесетина фланелки на „Черноморец“ и винаги намирам кога и къде да ги облека. Харесвам си ги много. Харесвам и синия цвят, дори имам талисман в синьо, спечелен на един благотворителен търг и го нося на всеки мач.

Футболът веднъж влязъл в сърцето ти, остава там завинаги. Спомням си мача, който официално върна „Черноморец“ във Втора лига. Отидох на стадиона дори без да знам, че след последния съдийски сигнал ще има церемония, защото тогава „акулите“ станаха шампиони на Трета Югоизточна лига.

Знаете ли, аз изживявам емоциите не само с играчите, а с техните родители, с техните съпруги и деца, със запалянковците също. В такъв момент се чувствам като част от голямото семейство на „Черноморец“, което е по трибуните и на терена едновременно. Мъжът ми е на стадиона. Аз съм на стадиона. Синът ми e на 10 години и е също на стадиона. Дъщеря ми е на 19 години и е на стадиона. Сред морето от запалянковци. Само си представете как толкова много хора едновременно се радват на всеки вкаран гол, на всяка победа. Това е невероятно като усещане, като енергия. Тази огромна радост, която разтърсва всички на стадиона. Буквално всичко вибрира.

Оглеждаш се и виждаш чистата, неподправена радост на млади, на възрастни, на дядовци и внуците им до тях, на бащи със синове и дъщери, на мъже с жените си. Точно заради тези усещания не пропускам мач. Аз съм на стадиона всяка събота или неделя, а ако има мач за Купата на България, може да ме видите дори в сряда на трибуните.

Изживявам играта напълно, точно като всеки друг човек на стадиона. Признавам, че съм много емоционална – радвам се, изнервям се, ядосвам се и преживявам всяка минута на мача.

Веднъж дъщеря ми ме попита как изобщо успяваме с баща йи да гледаме заедно мача, защото и той преживява и гори през 90-те минути. А истината е, че аз често се отделям някъде сама по трибуните. И се оставям на футбола да ме погълне изцяло. То е като някаква магия.

Знам, че се повтарям, но ако нещо е влязло в сърцето ти, то няма как да не те накара да чувстваш и усещаш случващото се по някакъв съвсем различен начин. Защото аз не съм само зрител на някакъв мач. Аз съм част от този мач. Изживявам го от първата до последната минута. Това са 90 минути от моя живот. Плюс продължението, което дава съдията.

От много отдавна мога да си позволя да не се съобразявам с клишета, стереотипи или с очакванията на хората, които искат да ме сложат в рамка. Те очакват от мен да се държа по точно определен начин, но аз избирам да следвам собствените си правила и да правя това, което ме прави щастлива. На стадиона това означава да се потопя изцяло в мача и да изживявам емоцията по свой начин – независимо от облеклото, трибуните или какво мислят околните.

Да, в профилите ми в социалните мрежи публикувам снимка от някакво светско събитие или благотворителна проява и това в някаква степен звучи приемливо за мнозина, но когато следващата ми снимка е от някакъв стадион, където трибуните и теренът изглеждат окаяно, тогава усещам как нечии вежди се повдигат в учудване. Но това изобщо не ми пречи да се чувствам добре и на най-разнебитения стадион, щом там играе отборът на сърцето ми. Защото на стадиона аз съм заради чистата и неподправена емоция.

Моите приятелки от София неусетно започнаха да ходят на мачове заради мен – първоначално от уважение и с леко недоверие, а сега някои вече са напълно обсебени от футбола и сами отиват на стадиона. Жените са част от футбола и наистина придават съвсем различен облик на трибуните. Имам приятелка на 85 години, която ходи на мачове заедно с всички запалянковци – луда е по футбола!

Не само мои приятелки, но и много други жени също започнаха да се интересуват от „Черноморец“, да разпитват кога ще стане новия стадион, къде ще играе отборът, защото… просто вече са част от семейството със сини фланелки. Футболът е в сърцата им. А стане ли това, в събота или в неделя е най-вероятно да ги видите по стадионите. Не само заради някой играч, а по-скоро заради целия отбор.

Да, аз съм финансист, управлявам бизнеси, оптимизирам разходи, но заради близостта ми с футбола съм разбрала, че в този спорт 2 +2 не винаги е равно на 4. Защото за мен и за хората по трибуните футболът е любов, а в любовта няма приходи и разходи.

Може ли някой да ми каже на колко евро да оценим тази любов към футбола? На колко евро да оценим сълзите от радост на един възрастен мъж, който е видял, че любимият му „Черноморец“ е спечелил мач или се е върнал след години в професионалния футбол? Или колко евро струва радостта на една майка, съпруга, сестра, когато види как синът, мъжът, брат ѝ е вкарал победен гол? Колко струва щастието на моя мъж, когато се прибере след победа на „Черноморец“?
Виждате ли, просто няма как 2 +2 = 4 да се приложи във футбола.

Трудно е в този момент футболът в България да е печеливш бизнес, но всеки ден виждам съпруга ми. Ако управлението и развитието на „Черноморец“ го прави щастлив, ако това го зарежда с енергия, той с лекота ръководи останалите си бизнеси. Мъжът ми дава лични средства, средства от семейството, за футболния клуб. Но „Черноморец“ преди всичко е отборът на живота му, на сърцето му, а не е бизнес проект. Има си цели и мисия, свързани с отбора и аз съм до него.
А моят съпруг на свой ред ме подкрепя в моите каузи.

За да бъде футболът бизнес, първо са необходими инвестиции в спортна инфраструктура. Липсата на добри стадиони в Бургас е изключително голям проблем за футбола в града. Когато хората, които трябва да взимат решения, не ги взимат, тогава други хора се налага да работят по намирането на решения. „Черноморец“ няма в момента дом и подкрепям съпруга ми заради това, че инвестира в изграждането на клубна база. И не само това. Чувствам се изключително горда с това, че той създаде книга, посветена на футболната история на Бургас. Знам какво му костваше това. Колко усилия, колко безсънни нощи. Но на страниците ѝ събра всичко за всеки, който е дал нещо за футбола в Бургас.

Затова постоянно всички, които обичаме нашия отбор казваме: С Бургас в кръвта, с „Черноморец“ в сърцето!

Според мен те са изключително интелигентни момчета, искрени и добронамерени. Когато те дават всичко от себе си на терена, дори и да има загуба, дори да е на наш терен, за мен това не е загуба, а урок. Момчетата ще научат този урок и в следващия мач ще са по-добри. Така мисля. И винаги ги подкрепям.

Благодарим, Вержиния!

Снимки: Костадин Кръстев - Коко