Ако някой ми беше казал, че щастието мирише на евкалипт, кравешки изпражнения и озряло сирене, щях да го погледна с леко повдигната вежда. Но ето ме – вървях по Камино де Сантяго, 150 километра през северна Испания, и носът ми беше в екстаз. Неочакван, селски, но автентичен екстаз.
Тръгнахме от град Сария – аз и още няколко души, включително жена на 73 години. Срещнахме и майка с тримесечно бебе в кенгуру и мъж със сляп младеж, които ми дадоха нещо по-силно от енергийно блокче – вдъхновение. Всяка сутрин тръгвахме в 6, а изгревите – ах, тези изгреви! – си прокарваха златни пръсти през евкалиптовите корони и ми нашепваха, че животът наистина е красив, когато си извън зоната си на комфорт.
Пътят ни заля не само с аромати, но и със срещи. Японец, който подпечатваше десет паспорта, италианец с пъпагал в клетка, който правеше восъчни печати и ни говореше за свободата, сякаш я е хванал с ръце и я сложил в джоба си. Деца, кучета, цели класове ученици – Камино е като подвижен свят с крака, сърца и раници.
Вървяхме по 30 км на ден. По равнини с царевица, покрай ферми, където кокошки се криеха под трактора, а коне чакаха милувка. И не, не винаги беше романтично. Имаше болки в колената, пот на гърба и желание да се търкулнеш под най-близкото дърво и да се преструваш на камък. Но тогава виждаш някого, който върви по-бавно, с по-малко сили, но с повече воля – и се изправяш. И тръгваш пак.
Пътят ни заля не само с аромати, но и със срещи. Японец, който подпечатваше десет паспорта, италианец с пъпагал в клетка, който правеше восъчни печати и ни говореше за свободата, сякаш я е хванал с ръце и я сложил в джоба си. Деца, кучета, цели класове ученици – Камино е като подвижен свят с крака, сърца и раници.
Вървяхме по 30 км на ден. По равнини с царевица, покрай ферми, където кокошки се криеха под трактора, а коне чакаха милувка. И не, не винаги беше романтично. Имаше болки в колената, пот на гърба и желание да се търкулнеш под най-близкото дърво и да се преструваш на камък. Но тогава виждаш някого, който върви по-бавно, с по-малко сили, но с повече воля – и се изправяш. И тръгваш пак.
В едно от албергетата ядох телешко, което беше толкова крехко, че можех да го нарежа с поглед. Сиренето миришеше на лято, кашкавалът – на бабината изба, а сладкишите – на детство. В едно малко заведение един мъж свиреше на гайда, докато събирахме печати – защото без тях, финалът не се брои.
А финалът? Катедралата в Сантиаго де Компостела, величествена и мъдра, ни посрещна с отворени порти и сянка. Там, където са мощите на Св. Яков, сякаш и нашите стъпки останаха – не само в праха, но и в сърцето.
А финалът? Катедралата в Сантиаго де Компостела, величествена и мъдра, ни посрещна с отворени порти и сянка. Там, където са мощите на Св. Яков, сякаш и нашите стъпки останаха – не само в праха, но и в сърцето.
И знаете ли какво ми даде Камино?
Посока - не географска, а вътрешна. Даде ми нов ритъм - пружиниращ, лек, като танц на душата. Научих го от нашия водач, и сега си го наричам “амортисьорско ходене”.
В живота ми вече има една нова походка – тази, която тръгва с цел, но намира смисъла в самия път.
Посока - не географска, а вътрешна. Даде ми нов ритъм - пружиниращ, лек, като танц на душата. Научих го от нашия водач, и сега си го наричам “амортисьорско ходене”.
В живота ми вече има една нова походка – тази, която тръгва с цел, но намира смисъла в самия път.
Автор: Диана Петрова
Сники: Личен архив
Сники: Личен архив
